Принципът на Питър срещу теорията на Лев Виготски

Д-р Лоурънс Питър е педагог и системен анализатор, живял 1919-1990г. и създал през 1969г. бeстеселър“Принципът на Питър“.

С 2 думи той гласи: “Във всяка служебна йерархия хората биват повишавани до нивото на тяхната некомпетентност.”

Това ще рече, че във всяка йерархична организация се назначават хора, които, щом демонстрират, че се справят добре с работата си, биват повишавани и това продължава до момента, в който не им достигат знания, умения или ищах и спират да се развиват (т.е. те са некомпетентни за позицията си).

Книгата е уникален микс от желязна логика, добро познаване на йерархичната структура и навици на бюрократичните (най-вече) звена и не малка доза ирония.

Също така, като всяка себеуважаваща се теория и тази е едностранна и манипулативна.

От друга страна, стои теорията на Сократ за зоната на некомпетентността (съвсем неизползваема в наши дни) доразвита от Лев Виготски, един много уважаван от мен педагог, а именно теорията за зоната на най-близкото развитие.

Сократ казва, че ролята на учителя е да доведе детето до зоната на неговата собствена некомпетентност, което би следвало да го провокира да се развива и да я намалява (в противовес на настоящето схващане за ролята на учителя, като човек, който трябва да намалява зоната на некомпетентността на ученика).

Лев Виготски (1896-1934) смята, че обучението е най-плодотворно тогава, когато протича в зоната на най-близкото развитие.

Според него, присъщо на човек е да работи само в зоната на актуалното си развитие (ЗАР), т.е. с информация, която е добре позната (всичко, което знаем и можем). Зоната на близкото развитие включва всичко онова, с което не можем да се справим сами, но може да преодолеем трудностите с нечия подкрепа (знаем, но не можем). В зоната на далечното развитие се намира  всичко онова, с което в бъдеще ще можем да се справим, но още е непосилно да се достигне, дори и с подкрепа.

Та според Виготски, най-плодотворната среда за обучение и достигане на някакво развитие е именно ЗБР, в която ние винаги сме частично некомпетентни, защото само от там, бихме могли да виждаме какво още не знаем и следователно да го учим и да се развиваме.

Виктор Франкъл (1905-1997) е австрийски невролог и психиатър. Смята се за баща на екзистенциалния анализ (анализ на смисъла на живота).  В книгата си „В търсене на смисъла” за първи път публикувана през 1946г. Развива теорията за празното пространство между стимула и реакцията, което ние можем да запълним със свободната си воля. т.е. ако ти ударят шамар, можеш да обърнеш другата си буза, можеш да отвърнеш, можеш да се обидиш, можеш и да се засмееш.

Следвайки тази непоклатима логика избирам всеки път, когато ми се стори, че съм некомпетентна, да го приема като предизвикателство, а не като знак, че трябва да се върна крачка назад.

Това си мисля аз за Принципът на Питър…

А вие?

Сподели в мрежата с:

Leave a Reply